 |
| Man at the center of the Universe |
Най-голямото нещо във Вселената е човешкото его, докато
човек не започне да я изучава. И колкото повече се задълбочава, толкова повече
се отдалечава от него. Дори религиозната вяра е непосилна да приведе такова
автентично смирение, каквото изпитва човек когато придобие познания за природата
на атомно, субатомно и космологично ниво. Това са онези нива на реалността,
които за да бъдат разбрани се изисква задълбочен интелектуален труд базиран на фактически
наблюдения. Чрез тяхното изучаване ние разширяваме нашите познания и
придобиваме по-обективен възглед за нашето съществуване и място във вселената. Докато
при религиозният човек смирението се ограничава до ниво, което ни е
най-близк
о, най-познато и по-лесно за усвояване от
останалите - земното. Това ограничение обаче единствено води до един
изключително субективен възглед за живота на човека и поставя автентичността на
религиозното смирение под въпрос. Може ли да бъде истинско смирението на
религиозният човек? Ако не всички то поне голяма част от вярващите хора си
представям, че биха отговорили с Да. Аз обаче съм на друго мнение. Защо ли? На
въпроса ще отговоря с въпрос. Истински смирен ли е човек, който казва, че вярва
в създател и вседържител на цялата Вселена, който го е сътворил като специално
същество по свой образ и подобие? Дори следи неговия живот и постъпките му. Въобще
това обвързване на човека с всемогъщ творец и поставянето му в центъра на
съществуването на Вселената акт на смирение ли е? Нима всичко съществуващо в
необятната ни Вселена изхожда от съществуването на човека? Какво смирение
проявява простосмъртен човек, когато сам се отъждествява с необятното и
безкрайното? Смирение ли? Та това си е чист егоцентризъм!
